Още една забележителна разходка - в събота, 29 март - благодарение на "колегата" Коста, който от известно време подмяташе, че би ме завел в този район - един от любимите му. Той е писал доста за Дружевските понори, и ги е снимал подробно, но аз бях за пръв път в околността :)
Отидохме до Лакатник със сутрешния влак и оттам - с автобуса за Вършец до с. Дружево. Пристигнахме към 10:15 ч. сутринта и веднага поехме по пътя в югозападна посока. Времето беше идеално, макар синоптиците да бяха предвидили предимно дъжд за деня. Поглед назад към село Дружево и Врачанската планина отзад:



Пътят изкачва плавно покрай селските махали с кошари и обработени нивички - тази например е в мини понор:



Един мравуняк край пътя, почерпен от Коста:



Височината вече е над 1000 м. и минзухарите са в пълен разцвет:







Вдясно (на север) по някое време се показа връх Соколна от Врачанската планина:



Май намирам за доста фотогенични кривите и още голи дървета край пътя...



Дори кукуряците на места не бяха преминали:



Вървяхме по черен път и тук-там пресичахме коловата маркировка за хижа Пробойница, Скоро нацелихме седловината, зад която се простира първият Дружевски понор. Беше вече 12 ч., когато тръгнахме през него по пътеката, направена покрай водохващането.
Ето едно езерце:



А тук тръбите излизат над поръвхността:



Рекичката, която надолу се губи в понора:



Най-яркият минзухар, който съм виждала:



Част от гънките на първия Дружевски понор - за съжаление повреден от хората, които подпалвали тревите, за да подновяват пасищата си и така унищожавали всякакви живинки в тях. На преден план се виждат и туфите "остра" трева:







Снегът след тази зима вече е рядкост!





Последва изкачване (през гора) до следващата седловина, зад която се показа вторият понор. Двата обли върха пред нас били наричани Дупни връх, а според картите, които после открих - Лиса могила и Смильова могила. Ние се разходихме на север из понора и после минахме по пътя между двата (вижда се на снимката) в посока горните махали на Губислав.



Унищожен мравчи град!



Едно пропадане в понора (сухо):



Най-известното "губилище" във втория понор: рекичката, идваща отдясно, потъва тук.



Ето отблизо къде изчева водата:



Отново губещата се рекичка и отзад седловината, към която сме се запътили:



Още едно цвете, много рядко!



И един шарен минзухар!



Наблизо е разклонът на пътя за Петрохан.





Множество малки пропадания край пътя и ярко жълта трева:





В района имаше останки от кошари. Сега стадата били доста по-малко, но не са изчезнали - на последния превал (към 1330 м.н.в.) ни посрещнаха 7 гласовити овчарски кучета и ни ескортираха шумно, докато се разминем със стадото им овце. Коста подвърляше доста залчета на кучетата и после размени няколко думи с овчаря, но аз си бях скрила ръцете :) След още около 15 минути, вече слизайки надолу, стигнахме чешмата, където поседнахме за обяд:



Към 13:40 ч. продължихме на изток по пътя, свързващ високите махали на Губислав:





Отдясно (на юг) се показа билото на Понор планина:



Към 14 ч. стигнахме разклон на пътя със стар оброчен кръст. Главният път слизал надолу към центъра на Губислав, а ние взехме лявото отклонение, което продължава към следващите високи махали.







Поглед назад към склоновете, от които идваме.



В поредната махала имаше и доста нови къщи:



Под нас е долината на река Пробойница, виждат се вече част от скалните венци в района на Лакатник, а отзад вдясно най-високият връх е Издремец:



За жалост от снимката не личи колко са хубави гледките по този панорамен път!



Голема планина (и отново Издремец) пред нас, а най-вдясно са Лакатнишките скали с паметника на септемврийци:



Ето го и него (и антената отгоре) с увеличение:



Времето остана прекрасно през целия ден!



Като минавахме през поляна с цветенца, Коста се превръщаше в будистки поклонник: коленичи, навежда се (с фотото), изправя се, прави крачка напред, коленичи отново и т.н. :))





Последната махала, покрай която минахме:



На такова място човек се чувства като птица...



Тук някъде напуснахме пътя и заслизахме по стръмна пряка пътека:



Цъфнали глогинки:



Скоро под нас се показа шосето и първите къщи на гара Лакатник:





Пътеката слиза покрай живописни варовикови скали:







По тях висяха катерачи:



Оказа че, че алпинистката компания е голяма!



В 15:30 стъпихме на шосето, където Дружевската река (с местното име Петра) се влива в Пробойница:



Тъй като влакът ни беше в 17 ч., Коста предложи да се разходим нагоре по течението на река Петра по старата туристическа пътека.





Бързеите на Петра:







"Навесът", където човек може да се подслони - палени са доста огньове, откъдето и черният цвят на тавана:



Мащабът на навеса:





Река Петра - вода и варовик:





Като застанахме пред навеса, нагоре се показа Орловата скала:



Ето я и отблизо, но без орел в момента...



Тръгвахме обратно по реката и по шосето продължихме към гара Лакатник. Това е малкото водопадче при вливането на Петра в Пробойница, мостът над него, една къща до моста и голямата пещера в скалите отзад:



Към 16:30 ч. стигнахме под жп гара Лакатник - тъкмо имахме време за кафе преди влака. Последна снимка за деня - Искър и Лакатнишките скали:

да прехвърлиш Балкана от Ябланица до София по една от 20-те пътеки. Само че кокичетата и ивичестият минзухар вече са заспали до следващата пролет. Но пък има други красоти, съвсем различни от Дружевските.

Поздрави на теб и Коста, прекрасна разходка! Само да кажа, че според мен не са цъфнали глогинки, а трънки. Глогът е по-висок, надвишава човешки бой.