В събота, 2.11.2013, поехме в ранната утрин в автобус от София за с. Гургулят, с групата на Мария Дамянова. Пътуването трая около 1:15 ч., а първата ни спирка бе пантеонът в селото, посветен на победата в Българо-сръбската война на 7.11.1885 г. на това място:





За жалост в района имаше доста по-гъста мъгла, отколкото в София, към нея се прибави един хладен ветрец, който ни накара да затракаме със зъби! Автобусът ни върна в центъра на селото:



Единодушно решихме да се отбием на кафе в "Алексиевата къща", за да дадем време слънцето да се покаже. И така, чак към 10 ч. се отправихме по пътя над хотела (на изток) извън селото - поглед назад, и към пантеона:



След 10-ина минути стигнахме една вишка, която щеше да е отправната ни точка този ден. Пред нея (на изток) с се простираше широко дере, наполовина гористо, а до него (от северната му страна) къдреше гребен въпросният скален масив Петлюка, който беше целта на разходката ни. Мъглата все още го криеше от очите ни:





Заспускахме се в дерето, а през това време най-после мъглата взе да се вдига и слънчо взе да напича приятно. Скалите изплуваха пред погледите ни.







Скалите са разсечени по средата от рекичка, която образува малко, но живописно ждрело. От нашата страна малко над реката има сковани беседка, две маси и пейки, с чешма до тях. Пътеката от вишката мината покрай тях, после пресича рекичката...



... и се изкачва по отсрещния склон. Вляво в скалите има пещера  - отскочихме да надзърнем в нея:





Поглед назад към вишката от входа на пещерата (вижда се и беседката):



После изкачихме отсрещния склон и завихме наляво, за да полазим по гърба на гребена. На това място има останки от някогашната крепост Петлюка - зидана щерна за вода...





... както и част от дебелия крепостен зид:



Походихме по камъните, "връщайки" се към вишката, до мястото над ждрелото:





После се върнахме назад - десният от тези два хълма бил връх Петлючки камък Ние полазихме левия, хапвайки вкусни шипки и глог:



Имахме време да отидем и до другия, но в падината между двете възвишения трябваше да се премине през сериозен трънак, и се отказахме.



Поглед назад към скалите (и вишката на хоризонта):



И още няколко, от по-високо:







От върха на хълма направихме кръгом и отново тръгнахме към вишката, този път от другата страна на скалите, между храстите и по полянките. Така се спуснахме до рекичката и отидохме да разгледаме ждрелото й.



Там са построени два моста - по първия лесно се преминава над хлъзгавите камъни:



Вторият е доста висок и панорамен:



Разходихме се напред-назад между тях и се порадвахме на речното легло.









След това се разделихме - някои преминаха през трънака и се покатериха на скалите от другата страна на ждрелото, а повечето минахме отстрани по поляните - поглед назад към ждрелото:



Горе изтичахме по една къса пътека до най-високата скала, за да погледнем целия гребен оттам:



Беше минало 12 ч. и на групички се разположихме на тревата за обяд. Оттам до вишката вече бе смешно близо и тъй като имахме още време, като се събрахме край нея, отново поседяхме и поснимахме. Този път картинката беше доста ясна:



Към 2 следобед се отправихме обратно към селото. Там повечето насядаха на по бира, а местните хора ни казаха, че може да ни отключат църквата "Св. Пророк Илия".



Към 3 ч. отидохме до нея, дойде човекът с ключа - Трифон - и ни разказа няколко истории за селото. Оказа се, че самият той е построил църквата, завършена е миналата година и дори още не е осветена (но и това предстояло съвсем скоро). Вътре имаше хубав дървен иконостас, и още икони по стените; само дето за стенописи средствата не стигнали. Но и така си беше много хубава.



Благодарихме за вниманието и скоро потеглихме с нашия автобус, прибирайки се рано-рано от тази необичайно къса за групата разходка. И необичайно мързелива (дори от снимките ми личи: правени с телефон) - но пък се насладихме на разкошното меко есенно време...