Миналото лято се наговорихме петима души - трите Тани, Сашо и аз - и обикаляхме една седмица из Рила (снимките - тук). Тръгнахме от с. Самораново, през х. "Отовица", х. "Иван Вазов", ЦПШ Мальовица; оттам - през Кобилино бранище до х. "Рибни езера", после х. "Македония" и последно нощувахме в бунгалата на "Елешница". Общо взето, имахме късмет с времето и преходите, с някои малки изключения - а това ни отвори апетит за още! Така тази пролет замислихме "втора част" в този район. Искахме да направим пак един доста дълъг преход, но този път от х. "Мечит" през Поповокапски превал към ЦПШ "Мальовица". Също да идем най-сетне до Урдините езера, които само сме гледали пътем от билото. И не на последно място: да отидем до Калините, които са ни примамвали всеки път край х. "Иван Вазов", но все не е оставало време за тях...
И така, решени да ходим сериозно, пуснахме покани до познатите туристи и така се формира една съставна група от 10 души - четирима от София (Таня, Сашо, Мария и аз), четирима от Варна (Светла, Анелия, Гошо и Владо), плюс Димитрина и Зоя от Ивайловград. Официален водач си нямахме, повечето горе-долу бяхме наясно с района и разчитахме на прочетеното и на упътванията, издействани на място. Организатор по отношение на резервациите за транспорт, храна и нощувки отново ни беше Таня Христова.
И така, дочакахме утрото на понеделник, 23 юли, и софийската четворка, плюс доктора Владо от Варна, се събрахме на автогара "Юг" за автобуса за Самоков в 8:30. Оттам веднага се прехвърлихме на бусче за Говедарци и в 10 и нещо цъфнахме в селото. С две-три обаждания се събрахме с останалите, пристигнали там предния ден, запознахме се на кафе и към 10:40 ч. засамарихме и поехме към гората. Упътиха ни да тръгнем по шосето и после, на един десен завой да го зарежем и да продължим направо по идеално маркираната пътека за х. "Мечит". Вречето беше много хубаво. Първо катерихме тромаво стръмното в гората около час и половина, после излязохме на пистата и починахме добре, като наблегнахме на брането на жълт кантарион и яденето на ягодки и боровинки.



Последва още малко стръмно и излязохме на черен път, по който стигнахме хижата към един и нещо. Настаниха ни в две стаи в старата сграда и седнахме на бири и супи на масичките пред новата сграда, Хижата ни допадна с удобствата си, хижарите бяха много любезни, пък и имаше доста малко хора там освен нас  Решихме към 15:30 да тръгнем на разходка нагоре по Фердинандовия път и евентуално да качим връх Будачки камък, който го дават на 2 ч. и половина от хижата. На другия ден щяхме вървим по същия път, но върхът щеше ни остане встрани, така че - хем малко разузнаване, хем бонус. Поехме бодро, бърборейки, но след около час и нещо облаците почнаха застрашително да се струпват над главите ни и решихме да дадем заден ход - никой не искаше да се мокри още първия ден. Това е гледка от пътя на мястото, където направихме кръгом:



Върнахме се в хижата, изкъпахме се и се разположихме в столовата на лаф. наздравици и вечеря. Дима и Зоя ни изненадаха с превъзходно домашно ивайловградско вино - успяхме на изпием само червеното. С Мария поиграхме и няколко хора, но повечето не пожелаха да се включат, за съжаление... 

За втория ден, 24 юли, имаше различни мнения кога да тръгнем за най-тежкия преход. Наляхме си по два литра вода и взехме приготвените сухи пакети за обяд. Дима и Зоя потеглиха нагоре още към 6:20 ч., тъй като се чувстваха по-бавнички. Останалите поехме точно в седем. Снимах хижата на тръгване:

Пътят не беше труден, но нанагорен и се движехме бавничко с тежките раници. При това Владо героически пренесе този ден и останалото литър и половина ароматно бяло вино! Времето бе променливо, с доста развяващи се кълбести облаци и мъгли, но задържа така до вечерта и всъщност бяхме спасени от безмилистния пек. Около час след тръгването, не щеш ли, сестрите Светла и Ани, барабар с 13-годишния Гошо, решиха да се върнат и да минат по краткия път през Овнарско. Опасяваха се, че докато минаваме по билото, ще ни погнат гръмотевици по-късно през деня... Към 8:30 настигнахме двете дами и направихме почивка със закуска. Така се събрахме седмина за дългия преход.
Постепенно качихме билото и на хоризонта се показаха доста върхове, включително Мусала, но в мараня... Това е поглед към Лопушкия връх:





А това е морето от облаци от източната ни страна:



Подминахме капата на връх Малък Мечит:



По-нависоко по Фердинандовия път се чувствахме като птици!



Зърнахме езерото Йозола вляво под нас в маранята



Отново поглед към красавеца Лопуш:



към 10:30, подсякохме Голям Мечит, все по пътя:





Голям Мечит е вече зад нас:



Към 11:10 изкачихме възвишението, където пътят свършва:



Там е паметната плоча на Фердинанд:



Докато бяхме на височко, Лопушът пред нас е сякаш се бе снишил...



Поглед на юг:



Там починахме до към 11:30 и се спуснахме към премката между Мечитите и Лопушките върхове. Тия последните отново "пораснаха" и най-после се изправиха непосредствено пред очите ни:



На юг под нас е заслонът Кобилино бранище, който не личи на снимката, за жалост - но пък се вижда марката за разклона на пътя надолу към него:



Ние си продължихме напред по жълтата маркировка и въпреки това след няколко метра я изгубихме в камънаците. Затова последвахме колците на зимната маркировка и щем-не щем, почнахме да качваме Лопушите. Това е гледка от Малкия Лопуш към Големия Мечит:



Още гледки оттам, първо към далечната Мусала:





Само Мария изтърча с мен до пирамидката на Малкия Лопуш - тук зад нея се виждат и Мусала (в дъното вдясно), и Големия Мечит (по вляво):



Отново - стръмно нагоре по Големия Лопуш (2698 м):



Облачна феерия:



Към един и нещо качихме върха, обядвахме там и се снимахме:



После заслизахме към Поповокапския превал - в тази отсечка ни духа бая силничък вятър:



Поглед към Лопушкото езеро:





Към три следобед стигнахме Поповокапския превал и отново маркировката ни се изгуби. Видяхме вдясно зелената за Йончево езеро, но ние искахме този път да минем през Страшното... Слязох малко към Поповокапските езера и "хванах" желаната червена маркировка - така отново се понесохме напред:



Тия цветенца били ендемити (според Дима):



Една коза по склона на връх Голяма Попова капа ни отвлече вниманието за малко - макар и отдалеч, тя ни позираше с такава грациозност, че я нарекохме "черешката на тортата":





Все още се прехласвам по камъни и треви...





И най-после дойде ред на лятната пътека, подсичаща въпросния връх:





Минахме я без зор. Едва по-късно разбрах, че за Зоя това било толкова неприятно, че се отказа да продължи с нас след Мальовица, колкото и да я увещавахме... Това са скалите над Страшното езеро:









От 16:30 до 17 ч. седяхме на брега му и се любуваме на зъберите срещу нас, а времето бе прекрасно... На тръгване се снимахме пред езерото, на фона на Купена и Поповата капа (отляво надясно: Дима, Владо, Таня, Сашо, Зоя, Мария):



Последва слизане за още два часа из доста як камънак към Йончевото езеро, по синя маркировка. (Там също видяхме да притичва група диви кози, т.нар. "черешки", но не сварих да ги снимам.)











Почивка на брега на Йончевото езеро:



Бяхме вече абсолютно гроги, а ни чакаше още едно, последно слизане до хотел "Мальовица", по зелена маркировка - през вече познатата изгоряла гора:







Последните 40-50 минути минахме на автомат, някои с подбити ходила и пр.,  В 20:40 ч. най-сетне кацнахме пред входа на хотела, премазани от умора... Тримата, предпочели късия маршрут, ни посрещнаха "с овации"... Те пристигнали още към 13:30 и си починали добре... Последва късна баня, бира и вечеря и се паркирахме в леглата с леки подпъшквания...

Следва...