Този двудневен излет насред летните жеги (13-14 август) го замислихме с Рени – хижа "Паскал" ни беше харесала много миналата година. Две от Таните се съгласиха, после се включиха сестрите Зоя и Марияна, също Ангелина и Александра – последната беше дръзнала за сефте да тръгне на двудневен поход с нас. Така заформихме любимата ми цифра - осмица. Планът за първия ден беше повече от ясен: отиваме с влака до Пирдоп, хващаме пътя за хижата, а следобед които желаят, се качват до едноименния връх. Очертаваше се класическа лятна жега долу и просто пек към билото, както си обичам...
Към 10:30 се изсипахме на гарата, взехме си кафета от машината (за жалост там няма заведение, нито чешма дори) – и отпрашихме директно по пътя за хижата.
Много скоро се оформиха две подгрупи – на бързаците, които следобеда щяха да идат и до върха, и на останалите, които след като стигнат хижата, смятаха да релаксират. Аз дръпнах с първите – пътят беше ясен. Малко преди новата хижа е изоставената сграда на старата...
Поглед назад:
За два часа и половина бяхме горе. Добре, че се бяхме обадили предварително и хижарите бяха дошли специално заради нас – иначе тия дни явно не пребиваваха там. Вярно, че на входа е изписан телефон и сигурно пак щяха да дойдат до вечерта, но така си беше по-спокойно (особено като се има предвид, че семейството беше с децата си, едното съвсем малко бебе)... Така че след като ни настаниха и хапнахме за обяд, нашата четворка се отправи към билото.
Малко над хижата има две чешми - тази е по-хубавата (на външен вид поне):
Зад нас на юг блестеше подбалканската низина...
... също и езерото на Пирдопския медодобивен завод...
Подминаваме първата "чупка" преди билото:
Поглед към връх Свищи плаз на запад:
Като стигнахме билото (отново за около 2 часа и половина), първо се насладихме на гледката на север от Балкана:
После отпрашихме по билото на изток:
Доста бързо се озовахме на върха с паметника, който според хижарите е Паскал, но според нашата карта е Косица (2001 м):
Оттам двете Тани и аз тръгнахме по билото на изток до следващия връх, който трябваше да е Паскал.
Аз и Таня Караджова на връх Паскал (2029 м.) - името всъщност произлиза от думата "пасха":
Двете Тани на връх Паскал:
След като се насладихме на билните гледки в четирите посоки, тръгнахме обратно...
На слизане към хижата отделихме повече внимание на боровинковите храсти – сините нямаха много плод (вероятно пообрани), но червените бяха в изобилие (но пък малко недоузрели)...
Вечерта релаксирахме в хижата – първо с кафета и бири, после баня, накрая – вечеря с музика и танци. Освен това намислихме да връчим кръщелно свидетелство на Александра и заформихме малък ритуал... (тя обаче не желаеше да публикувам снимките й в нета). Отвън пък луната и облаците ни изнесоха голямо светлинно шоу.
По-късно излязохме под звездното небе с надеждата да се насладим на максимума на един от метеорните потоци, но след дълго висене с извити назад глави успяхме да зърнем само един метеор!
В неделя сутринта след закуска се отправихме към Свищи плаз. За съжаление не бях прочела нищо за пътя, разчитайки, че поне две от групата са ходили и го знаят. Оказа се, че не го помнят. Оказа се също така, че маркировката хич я няма – след табелата до хижата поехме по един черен път на запад, но за повече от час видяхме само една или две марки край него...
Все пак си казвахме, че посоката ни е тази...
Вместо маркировка – ето този забележителен знак край пътя:
Поглед към връх Свищи плаз:
По някое време обаче пътят зави на юг и взе да слиза (в посока към Златица), затова го изоставихме. На този етап си мислехме, че трябва да излезем на билото – затова драснахме директно нагоре по склона и го качихме. Там отново си напълних душата с ширине...
Тъй като по билните колове имаше табели с надписи "Свищи плаз", сочещи на запад, продължихме натам – докато стигнахме до разклона, при който пътеката за хижата под остър ъгъл тръгваше да слиза на изток... Тогава се усетихме, че сме изпуснали подбилната пътека за хижата и "напразно" сме се качили горе, правейки "зиг-заг". Е, аз "намазах", тъй като най обичам ходенето по билото :)
Отново връх Свищи плаз:
На разклона шестте дами тръгнаха към хижата, а аз и едната Таня решихме да продължим още малко на запад. Така походихме половин час и "взехме" още два върха – Миале и Голяма Занога.
Но Свищи плаз, хубавецът, беше далеч и се отказахме да търчим към него. Нека има нещо за следващия път, така де... Върнахме се обратно на разклона, казахме "чао" на билото и заслизахме по пътеката уж към хижата. Този ден обаче тя беше решила да ни бяга - мярнахме я отгоре (в просеката на долната снимка), но някак успяхме да я подминем, като се скри в гората.
Междувременно се насладихме да гледаме отдалеч лятната буря над Златица:
Накрая излязохме малко на изток от хижата, покрай гората, заобикаляйки някакъв частен имот с къща и езерце с шезлонги край него. Скоро се озовахме на черния път за Златица, недалеч от мястото, от което преди няколко часа бяхме хукнали към билото.
Настигнахме нашата дружина, която обядваше на една полянка. Бяхме вече уморени и малко раздразнени, че сме се лутали толкова време, затова решихме да не мърдаме от пътя – въпреки че покрай реката имало сенчеста пътека...
Ние се заспускахме в пека по всичките завои към Златица...
До гарата бяха общо три часа поне, като накая вече бързахме за влака и подминахме златишкия манастир...
Бяхме доста жадни, но по пътя до гарата нямаше нито магазин, нито заведение, за да си вземем по бира... Добре поне, че имаше чешма на тази гара! Докато лочехме от нея, единодушно решихме, че слизането в жегата, неувенчано с отбиване в кръчма, трябва да се избягва в бъдеще – следващия път трябва или да тръгнем от Златица, или да я прескочим въобще и да слезем към Кашана...