Още миналата есен, като обявиха коцерта на Ю Ту в Истанбул за 6 септември тази година, реших да отида, и то организирано чрез фирмата "Карпе дием травел", която ми беше допаднала от концерта на групата в Загреб... Бавно се нижеха зимните месеци, после дойде голямата несигурност поради операцията на Боно през май, но накрая всичко си дойде на мястото! Ю Ту отпочнаха триумфално евпорейското си турне на 6 август в Торино и ето че дойде и нашият ред! За мен това беше трети концерт на групата от турнето "360 градуса" по  рутинната схема "пътуване в чужбина - хотел - градски забележителности - трансфер до стадиона - шоу и пр.", но с натрупването на опит възприятията ми не не се притъпяваха ни най-малко, напротив - с все по-голяма наблюдателност, удоволствие и възхита преживявах всяко ново приключение  Дни преди пътуването в София "върлуваше" грип, който ме беше засегнал под формата на яко главоболие, към което се прибави недоспиването поради "предстартовата треска", та този път доста от ниско започнах изкачването си по стълбата към небето, та и замайването от “височината” беше по-ярко!

Потеглихме сутринта в неделя, 5 септември и към пет следоебед пристигнахме в Истанбул. Настаниха ни в хотела и аз веднага тръгнах на разходка в района на Султанахмед. Там гъмжеше от народ - туристи от всякакви националности, дошли за световното първенство по баскетбол или за концерта на Ю Ту, или просто за уикенда. Освен това имаше предизборен митинг точно в градинката между Синята джамия и "Света София" и някакви мюсюлмански чествания, може би свързани с наближаващия край на Рамазана - така че накрая буквално избягах от цялата тази навалица...  По-късно вечерта нашите екскурзоводи ни заведоха до Таксим в един турски пъб, посветен на  U2 и подреден а ла ирланска кръчма. Там, за наше най-голямо удоволствие, се дънеха дивидита на групата, на които за загрявка припявахме, докато пиехме бири. А когато повечето българска компания се изнесе да пуши на улицата, аз си намерих идеалния събеседник в лицето на една финландка, която явно беше много запалена по групата, така че си начесах крастата да побъбря с фен, по-луд и от мен!

На другия ден повечето отидоха на разходка с екскурзовод в центъра и към египетския пазар, а аз имах мерак да видя старата византийска църква с великолепните мозайки - сега музей "Карие". Затова предприех една 6-часова соло обиколка на квартала Фатих, която включваше возене в новото метро, едно-две знаменити загубвания, разходка по брега на Златния рог и отбиване в българската желязна църква и накрая намиране и разглеждане на въпросния музей. В един момент, докато налучквах пътя си покрай старата крепостна стена, минах по уличка, където хлапета най-спокойно мятаха пиратки в краката на минувачите.... а краят й беше обърнат на доста неприветливо бунище.... така че не бях особено очарована. Радвах се, обаче, че съм помирисала и нетуристическата част на града! При това дори когато бях загубила всякакви ориентири и наоколо никой не говореше английски, че да ме упъти, се чувствах в безопасност, защото турците наистина са много приятелски настроен народ. Когато дойде време да тръгваме за концерта, се чувставх изтощена, но и горда, досущ като Индиана Джоунс след поредния си подвиг! Стадион "Ататюрк" е доста далеч от центъра, в западна (наша) посока, метрото дотам още не е завършено и се оказахме в епично задръстване, което обаче ми позволи добре да си почина на седалката на автобуса :)

Пристигнахме към 7:40, точно когато заваля дъжд, но не беше пороен и спря след половин час, задуха вятър и дори изсъхнахме преди да почнат подгряващите Сноу Патрол. Страшно малко хора имаше на стадиона, и на терена също, и групата, с кояго реших да остана, си хареса място сравнително близо пред Едж. Можехме да се проврем и по-напред, беше достатъчно рехаво, но не пожелахме - предпочетохме да виждаме добре сцената в цялата й височина, а не да минаваме под нея! Малко закъсняха и двете групи, U2 излязоха чак към 10 часа, но иначе всичко беше супер! Единствено съжалявам, че се надявах да чуя някое от новите парчета, най-вече Glastonbury, но ако не се брои новото интро, в шоуто всички "изненади" бяха стари хитове... Напълно разбираемо, след като са за първи път там... Лично аз издивях от кеф да чуя за първи път на живо New Years Day, Mysterious Ways и Miss Sarajevo. А супер любимата Until The End of the World няма как да не ме разтърси! Беше страшно хубаво, на моменти пях и прегракнах, на моменти танцувах - най-вече на хитовете Elevation, City of Blinding Lights, ремикса на I"ll Go Crazy... и се чувствах откъсната от материалния свят, досущ като танцьора в клипа на Magnificent, и често със затворени очи - а каго ги отварях, се омайвах от чудните светлини над главата си, сякаш ги виждах за първи път... Шоуто на прожекторите неведнъж превръщаше "щипката" в пулсиращ звезден куп, а звукът беше идеален и не много силен. Освен това непрекъснато вадех от джоба си бели, зелени и червени балони и ги надувах и пусках сред публиката.... Турците явно се кефеха, но като цяло кротуваха - повечето сякаш за пръв път бяха на такъв концерт... Радвах се, че мога да танцувам на воля, без да преча особено на околните - вместо да съм смачкана от някоя по-енергична и съответно вилнееща тълпа...

И ето ме - още един супер щастлив фен след още един супер специален концерт! Като се започне от Beautiful Day, която сякаш беше написана точно за този мой чудесен ден в Истанбул, и се стигне до откровението на Moment of Surrender, традиционно завършващо сетовете, преживяването беше превъзходно!  Групата е толкова готина, толкова естествена, и между другото, напълно забравих, че Боно може да го боли гърбът... Когато в речта си преди Still Haven"t Found What I"m Looking For той спомена името на политика от сегашната управляваща партия, който предния ден ги беше завел на моста над Босфора, цялата публика го освирка! Боно обаче бързо схвана и смени темата... После "се реваншира" на опозиционно настроените си слушатели, като изкара на сцената техен известен певец и политически активист, Зюлфю Ливанели, с когото изпяха заедно Mothers of The Disappeared и я посветиха на един от безследно изчезналите в Турция през 90-те кюрди... Ливанели след това изпя свое парче по известна турска поема, а целият терен пригласяше мощно - пееха три пъти повече хора, отколкото на ирландските песни! Това още веднъж ни напомни, че се намираме в не дотам традиционна за рок концерт географска точка... Но цялостното държане на аудиторията беше в полза на емблематичното за Ю Ту твърдение, че "всички сме едно"! По време на In A Little While Боно извика на сцената една девойка: поседяха, като той пееше сгушен в скута й, а после станаха и танцуваха - поредната доза импровизирана интимност от негова страна, която остави без дъх голяма част от дамската публика... По време на класиките Pride и Sunday Bloody Sunday около нас цареше традиционното въодушевление, с енергично припяване.. Като дойде ред на Walk On, все още изпълнявана в чест на политическата страдалка Анг Сан Су Чи, на кръглата пътека, опасваща сцената, се подредиха фенове доброволци, които вместо маски с лика на бирманката носеха запалени хартиени фенери - беше много феерично!

Не се наемам да опиша екстаза по време на Where The Streets Have No Name, но няма как да не я спомена - и най-коравото сърце учестява пулса си, когато Едж подхване онзи паметен риф! Ами бисовете? Ultraviolet с извънземната си музика и още по-извънземното си шоу от лазери и дим... И задължителната, неомръзваща балада With Or Without You... За мен това беше най-хубавото пиянство! При това безалкохолно (цената на бирата на стадиона ме остави въздържател нея вечер)!

След това всички, зашеметени от изживяното, се изнизахме към паркинга и си намерихме автобуса... Задръстването на връщане беше още по-лошо - добре,  че този път не се връщахме към центъра на града! Щом веднъж стигнахме магистралата и хванахме посоката към Одрин, беше лесно! Телом се прибрахме бързо в София, но духом останахме задълго зареяни в блаженството, наречено "концерт на Ю Ту"...

 Моите снимки от пътуването: