На концерт на британската група Мюз в Мадрид

16 юни 2010, стадион "Висенте Калдерон"

Музиката на живо за мен е едно от най-хубавите неща, които човек може да изпита. Дори подкрепям идеята за музицирането като най-ефикасния ритуал за приобщаването ни към божественото... но сега не смятам да обсъждам това. Искам просто да запиша още свежите си впечатления от последното си величествено изживяване, което включва цял букет от обстоятества.

На първо място, аз едва от няколко месеца съм сериозен фен на Muse. Харесвах много първите им два албума преди 7-8 години, слушах ги, но толкова. После под влияние на познатите си се ориентирах към разни варианти на джаза и етно музиката и просто не можех да се накарам да чуя новите албуми на рок групите, които бях слушала по-рано. Затова когато се запалих за втори път, следващите албуми на Мюз бяха "откритие" за мен. В течение на половин година поглъщах всичко, до което се докопам - албуми, официални концерти, клипове и документалки, бутлези, б-страни и прочие, изучих подробно и биографията на групата. За моя радост всяко ново късче информация, под каквато и да е форма, не само затвърждаваше първоначалното ми положително мнение, но често увиличаваше възторга ми... Толкова повече се учудвах на факта, че измежду познатите ми меломани не се намери нито един фен на това толкова ярко музикално явление! Започнах да си мисля, че не съм в ред, че нещо се вдетинявам... Защото феновете, които използват интернет форумите, за да споделят сродните ми вълнения, се оказаха средно наполовина на моята възраст. Но месеците течаха, в София се случиха няколко невероятни джаз концерта и се оказа, че повечето ерудити не са отишли на нито един от тях... А живата музика не може да се сравни и с най-маниашката уредба - затова мнението на тия "познавачи" престана да ме притеснява!

Второ, когато реших да се потрудя да отида на концерт на новите си звезди и те започнаха да обявяват стадионни шоута, си мислех, че ще е много лесно да избера къде, кога и с кого да отида, при положение, че те са едно от най-горещите имена на летния сезон в света. Но изтънелия ми бюджет наложи отпадането на градове като Лондон и Париж, и накрая се спрях на Мадрид като идеално място - достъпно и с гореща южняшка публика. Оказа се обаче, че съм единственият български фен с този избор (или поне единственият активен в официалните форуми)! Много малко време мислих дали да ходя сама или да се откажа - и в следващите дни билетът за концерта, и резервациите за полетите и нощувките бяха осигурени. Започна едно радостно очакване да дойде ред на деня 16 юни! Паметен в историята на групата ден - тогава преди три години е първият им стадионен концерт на новия "Уембли", превърнал се в най-големия им триумф...

Трето, за да се "подготвя" какво ме очаква, във форумите започнах активно да следя само обсъжданията на концертите на групата, които не спираха - така постепенно научих, че старите фенове са много недоволни от завоя на групата към по-мекото поп звучене в сравнение с по-алтернативната и по-твърда ера от преди 5 и повече години.. Особено много се оплакваха от новата детска аудитория, която не познава творчеството на Мюз, а само е чула техните парчета от серията тийнеджърски бозави филми "Здрач". Та тия фенове-ветерани се вайкаха, че групата постепенно губи от блясъка и хъса си, че много често свири автоматично и абсолютно едно и също всяка вечер... Че с всяко следващо турне отдава все по-голямо внимание на визуалното шоу и оставя на заден план музиката, която би трябвало да е достатъчна сама по себе си...

При това положение ми беше невъзможно махна с ръка и да кажа: какво ме интересува всичко това? Просто отивам, куфея цяла вечер и толкова! Колкото и да съм скромна, аз не съм едноклетъчен организъм! Мога да махам с глава и да скачам, но искам и умът ми да е сит, и сърцето ми да пее, и душата ми да лети... Повечето великолепни концерти, които съм преживяла, са джаз, при който седиш и забравяш за тялото си, но ако можеш да го включиш, интензитетът на преживяването веднага скача! Освен това колкото по-голяма е публиката, толкова по-мощно е енергийното поле! Който се е нажежавал от подобна енергия, знае, че няма нужда да й се прави реклама! И като се поставих на мястото на групата си рекох: ако сега имат възможност да организират грандиозно във всеки аспект шоу, да не са луди да се откажат и да си останат по старому! Всичко, което олицетворява тази група, противоречи на затворения кръг.. Музиката им е поп и рок, и мейнстрийм, но в същото време толкова нестандартна, че трудно се вмества в типичните радио програми...  Сред най-честите определения за стила им са "хипер", "космически" и "извънземен" рок... Окей, тогава нека и аз прескоча досегашните си граници!

И така, дочакала деня на заминаването ми, нарамих раничката с якенцето, двете фланелки и обувките за стадиона (в София беше жега и носех сандали) и широко усмихната се запътих към летището. Свободна като птица и с упование в ангелите си - нали цялата земя е мой дом... Самолетът ме пренесе сред облаци и слънчеви лъчи до тази нова за мен страна - Испания - чийто език не говоря още, но мъничко разбирам и чиито хора се оказаха много отзивчиви и добронамерени.. Още щом намерих станцията на метрото на летището, дори не се наложи да си купувам билет, тъй като един очевидно отлитащ господин ми подари еднодневната си карта! Така след известно лутане и смяна на линии се излюпих в центъра на вечерния Мадрид! Намерих си хостела, оставих си раничката, облякох си якето, тъй като температурата там беше поне 20 градуса по-ниска... и се втурнах на разходка... която ме отведе на самия стадион - огрян от залязващото слънце, заобиколен от тировете на продукцията, и вече с няколко палаткуващи фенчета пред един от входовете!

На другата сутрин отново се отправих натам, тъй като се притеснявах дали ще получа благополучно билета си, но се оказа, че касите на стадиона отварят едва в три. Затова се върнах в центъра и си направих планираната обиколка с посещение на музея "Прадо". В ранния следобед краката ми вече едва ме държаха, а ми предстоеше цяла вечер стоене права и съответно скачане, затова се опитах да почина, но никак не ме свърташе - и ето ме отново, за трети път цъфнала на стадиона! Пред входовете вече се виеха опашки, пред касите също... След повече от час чакане и доста изнервящо търсене моят билет най-после се отаза в ръчичките ми! Току-що бяха отворили вратите (в шест и нещо) и опашката от чакащи деца се изсипа на юруш пред сцената, построена в единия край на терена. Взех си фъстъчки и вода от сергийките отвън (досущ нашенските), влязох съвсем спокойно през централния вход отзад, отидох в края на малката купчинка бързаци и поседнах като тях, за да ми почиват краката. Новата триъгълна сцена с изключени светлини и екранни блокове наистина наподобява потискащо тоталитарно здание (нали е замислена като "министерство" от книгата на Оруел "1984") и трудно може да възхити човек като мен, израснал в сива социалистическа обстановка. :) Стадионът не е голям, 55 хиляди капацитет, и това ми беше добре дошло, защото и най-отзад щеше да се вижда не лошо. От оскъдния си личен опит и от коментарите в нета очаквах по-късно да настане бутаница, дори си мислех, че ще е по-добре да се изнеса назад, за да я избегна, пък и за да гледам светлинното шоу в цялата му пълнота и да чувам евентуално по-добре (ако саундът най-отпред е по-силен или изкривен, което често се случва, макар че за предишните концерти с тази сцена отзивите да бяха положителни в това отношение). Но тия логични доводи се оказаха слаби: как така ако съм толкова напред, ще ида отзад? Друг път може да проточвам врат от 50 метра и повече, а сега защо да не си гледам любимците от близо?

Теренът бавно се запълваше, като почти никой не се промушваше нахално напред. Току-що испанският национален отбор по футбол бе загубил първия си мач от Мондиала и това бе посмъкнало градуса на настроението, но като цяло тази нация е така уверена в себе си, че беше далеч от омърлушването само заради една загуба. Пък и защо това да им разваля планираното отдавна забавление (тъй като билетите за терена бяха изчерпани месеци преди това)? Да си призная, мадридските младежи ме изненадаха приятно! Нямаше никакво, ама абсолютно никакво бутане, ръгане с лакти, клатушкане и пр. Не видях повече от 3-4 души да разнасят бири в ръка - масово пиеха кола или вода, някои пушеха, говореха си и се майтапеха тихичко... Ако това е презряната тълпа от "Здрач"-хлапета, то аз я приветствам! Нима не е похвално, че привличайки тия деца към подобен музикален деликатес, ги възпитаваш много по-добре, отколкото ако ги оставиш да се приобщават към разните съмнителни субкултури? При това около мен преобладаваха момчетата - може би момичетата бяха повече отпред на бариерите, но не и като цяло в публиката (отбелязвам това по повод наблюдението на Мат, вокалистът на Muse, че напоследък покрай "Здрач" аудиторията им е преобладаващо дамска, докато по-рано била мъжка). Не че всичко беше идеално - намериха се и келеши сред тях, които периодично пукаха смрадливи бомбички, от които се разнасяше невероятна воня (чак после разбрах какъв е източникът й). Или по-точно - криеха се, щото ако ги бяха намерили, щяха да отнесат голям пердах!

С такива разсъждения си запълвах времето до 7:40, когато на сцената излезе първата подгряваща група - The Big Pink. С доста дисторшън подхванаха нелошите си а ла дарк уейв парчета, които за жалост звучаха досущ еднакво. Публиката ги аплодираше вяло и след 40 минути ги изпрати по живо, по здраво. Слез около половин час пауза за смяна на инструментите на сцената, при продължаващ полека да се пълни стадион, към 8:45 излезе вторатя подгряваща група The Editors - веднага си пролича, че те са не само мои любимци! Испанците може да не знаеха парчетата им наизуст, но определено им се изкефиха. Вокалистът им Том Смит има и чар, и убедителност, и великолепна интонация, а музиката им е от най-висока класа! Ако проявят амбиция подобно на Muse, нищо чудно да ги настигнат и като известност!

Но ето, техните 45 минути изтичат след заключителния им хит "Papillon"... вече е 9:30, а концертът е обявен за 10... Тълпата се посгъстява, при оглеждане виждам, че и трибуните са се понапълнили, макар и не от всички страни (в един испански сайт писаха, че зрителите били 45000, но тогава процентът на запълненост ми се виждаше по-малък)... Най-после се стоплям и свалям якето, здрачът се сгъстява - един от големите плюсове е, че шоуто ще започне на тъмно, а не на светло като в предишните градове, където е било планирано за 9. Чакането ни се удължава до към 10:25, когато най-после музиката спира, чуват се познатите сирени и викове, сцената блесва в светлини - включително горните екранни панели - и дегизираните "протестанти" излизат с маршова стъпка от двете й страни и развяват знамена. Пред мен (отляво) застават с големия емблематичен лозунг "We will be victorious", а окуражителните ни викове се превръщат в приветствие към членовете на Muse, които излизат на сцената, взимат инструментите си и забиват напомпващата "Uprising". Скачаме дружно и пригласяме на припева, макар да не сме особено гласовити. Размахваме юмруци и си обещаваме победа! Какъв по-ефикасен катарзис от това? Веднага следва "Supermassive Black Hole", която с дебелия си фънкарски бас е перфектна на живо. После - класиката "New Born", която звучи нахъсано и убедително и пълни очите с финяшките си яркозелени визуализации, пламнали над главите ни. Когато Мат коленичи с китарата си и изпрасква тежкия риф, е така отдаден, сякаш изпълнява мисия по спасяване на планетата. Когато извисява глас във фалцетния припев, всмуква целия стадион с искреността си. Когато кърши пръсти по китарния гриф, просто забравяш на кой свят си... После по традиция добавя и един от хард рок рифовете на някой от своите музикални герои. Номер 4 е Map of the Problematique, която винаги ме кефи с великолепната си структура и плътност, дори да не е изпълнена като за световно. За втори път от началото на сета си казвам: само заради този миг си струваше цялото ми търчане!

За почивка от скачането и махането с глави ни облива наситено синя светлина и чуваме нежното клавирно интро на новото парче "Neutron Star Collision", което преминава в характерния уестърнски галоп - тук реакцията на публиката е по-слаба, все пак. Аз обаче нямам абсолютно нищо против тоя тип поп музика! Особено ако е в прослава на любовта - всеки да си я тълкува както иска! За мен любовта е само една и наистина е вечна! :) Следва бавната "Guiding Light" с още по-плътния бас. Над главите ни се разпръсват като фойерверки цветни хартиени ленти, красиво осветени от прожекторите. Докато се опитваме да ги хванем, Мат бичи любимото си соло ала Брайън Мей! Подсмихвам се, като се сещам за масовите оплаквания във форумите от тая “лигня”: защо я изпълняват всеки път? Ето затова! Какви деца са наистина Muse! Те не се преструват! Те наистина искат да играят, искат шоу, и стадионът е тяхната забавачница! При цялата им сериозност Мат наистина умира за тия гирлянди, а барабанистът Дом неустоимо се кефи да види светещ от екранчета стадион и си го проси (по нататък)! Басистът Крис обича да маха с глава - като улисан малчуган, а не като сериозен металист... Ако ги видиш отблизо, лицата им наистина светят от възхита, докато свирят! И ако се отърсиш от предразсъдъците си, си поканен да се потопиш в играта им! Да станеш отново дете, след като светът строго ти е размахвал пръст да пораснеш!

Следва гвоздеят на вечерта, нашият специален подарък, "Bliss" - парчето, за което са гласували феновете и което не присъства в "задължителната програма" на турнето! Изпадаме в блаженство, опитваме се да квичим в екстаз, някои по-успешно, други по-малко... Отново сме изстреляни в космоса!

По-нататък - "Nishe" & "Hysteria". Кой не иска всичко и веднага! Също класика. Също с риф за опашка... И ето че роялът е издърпан напред и тихичко започва "United States Of Eurasia" - още едно музикално великолепие! Още една безумна мечта се сбъдаа по време на тази песен: ние сме едно! Мисля си за планираното турне тази есен в Източна Европа и Азия - как нищо от това не се получи, защото регионът е твърде неразвит, за да приеме група като Мюз. Та затова наесен пак ще шетат из Щатите... Но поне сега можем да викаме с пълни гърла "sia! – sia! -  sia!"... И разбира се, "Feeling Good"! Облаци, пчелички и ярки цветя изпълват екраните, а младежите край мен се раздвижват и дружно пригласят... Лично на мен тази песен не може да ми омръзне! Винаги съм била пристрастна и към Нина Симон, и прочие... Склонна съм дори да хиперболизирам текста, докато я слушам: не просто добре - велико се чувствам! :)

Малко раздвижване - Мат се скрива, а Дом с каубойска шапка и Крис в ослепително белия си костюм пристъпват прави, с гръб един към друг върху платформа, която бавно тръгва напред сред публиката, а после започва да се издига над главите ни и да се върти. Слушаме новия фънки джем на баса и барабаните, кръстен от феновете "Wankdorf Jam". Мат излиза нарамил клавишните а ла китара, платформата се връща да го вземе и отново навлиза навътре в терена и се издига, докато слушаме "Undisclosed Desires". Някъде по това време решавам все пак да мина по-назад, за да чувам по-нормално - ушите ми не издържат на силния звук. По-късно чух оплаквания, че басът бил доста силен и изкривен, а вокалите недостатъчно силни - но тогава смятах, че проблемът е в мен, не в озвучителната система. Промъкнах се няколко метра назад, но бях безсилна да избягам по-далеч; поразтрих си ушите и бях окей. Публиката, сред която се озовах, бе по-гласовита и припяваше доста фалшиво на припевите на следващите хитове, но това само повишаваше градуса на настроението!

И другото ми любимо парче - "Resistance". Отново с новата китара с два грифа, на горния (без прагчета) Мат вече по традиция праска едно интро по мелодията на адажиото на Албинони. И визията по екранните панели тук е особено въздействаща. Отново забравям къде съм и коя съм... Публиката около мен скача в унисон на припева и приглася на клавирите с "о-о-о" като на футболен мач... Същото, плюс пляскането с ръце по познатата схема, става със "Starlight". Всички викаме в екстаз: "Our hopes and expectations, black holes and revelations". За допълнително разнежване Мат ни свири темата на "House of the Rising Sun", теренът подхваща в хор текста на първия куплет, после преминаваме в "Time Is Running Out", където отново микрофонът е наш в част от припева.. Мат се отпуска да говори на испански, като ни хвали: "вие сте най-добрите" и пр. И отново скачаме в унисон (вместо да се блъскаме и прочие)... Последното парче преди бисовете е "Unnatural Selection", в което бавните и задълбочени сола по невъозбразим начин се съчетават с ритмичните части с бесни рифове, махане на глави и викане... "I want the truth"!

Чувствам се като засипана от лавина... Какво повече може да иска човек след такова изобилие от великолепиe? Но зная, че следват бисовете. Почивката е кратка и когато групата излиза за първия бис, Дом ни приканва да извадим телефоните и запалките за баладата "Unintended" (във вариант с ел. китара). Целият стадион се люлее и припява омагьосан... Следва най-зрелищният момент - космическата "Exogenesis Symphony Part 1", по време на която идеално пасва появата на НЛО над главите ни - грамаден балон във формата на летяща чиния с акробатка в сребърен костюм (в ролята на извънземното), която в подходящия момент се спуска, разпръсквайки конфети, и танцува, въртейки се на опънати въжета, докато телата ни вибрират от плътния китарен дисторшън на симфонията... Но стига сме почивали - за завършек на първия бис ни предстои най-мощното откачане: "Stockholm Syndrome". От това парче вече наистина нищо не помня - просто най-якото куфеене на света! Сигурно Muse са били на сцената,  сигурно е имало ярки пулсиращи светлини, сигурно Мат отново е пял като славея с кървящо сърце от приказката на Оскар Уайлд (сравнението е на една приятелка)... През това време ние пътувахме шеметно през други измерения...

За втория бис - "Take A Bow" вокалистът стъпва на подвижната платформа със сини очила и черен костюм, обсипан с многоцветни лампички - същинска коледна елхичка! Докато пее тази толкова сериозна песен, постепенно се издига над главите ни, успоредно с градацията на синтезаторите и китарите. Едно от най-хубавите неща по отношение на тази група е, че на моменти като ги слушаш, не знаеш да се смееш ли, или да плачеш! Последните две парчета са най-добрите им рок хитове "Plug In Baby" & "Knights of Cydonia". Куфеем без дъх! Между тях, отново по традиция, свирят мелодията на Мориконе "Man with the harmonica" - в случая това е Крис. Нямам време да мисля как Мат не е пресипнал след 2 часа викане и надава толкова мощни и чисти писъци. Това не са човешки същества, все пак - това са марсиански рицари! Стадионът се превръща в галопиращо стадо диви коне... Колосален положителен енергиен заряд, без капка агресия или гняв... Към 12:30 пред сцената извират фонтани от пара, музиката постепенно спира, "министерството" угасва и запалват осветлението на стадиона... Мустангите са отлетели обратно в космоса, а нашите тела започват бавно да се изнизват навън... Час и нещо по-късно по улиците на Мадрид все още се движат като насън младежи, припяващи "No one"s gonna take me alive, the time has come to make things right"...

Завършекът на пътуването ми не е интересен. Няколко часа сън, час и нещо изнервящо чакане по опашки на летището сутринта, няколко часа полет обратно към София. Държа да отбележа само, че си бях облякла любимата напоследък фланелка с швейцарски дизайн, без да си давам сметка, че именно от Швейцария са загубили испанците предната вечер на световното по футбол... Чест им прави, че дори не ме гледаха накриво, преди да напусна столицата им!

Това е. Ще повторя: музиката е най-хубавото нещо на тоя свят. Преживяването й на живо, особено ако е първокласна, има толкова общо със слушането й в къщи, колкото изкачването на висок и живописен планински връх има със съзерцанието на снимката му. Всекиму пожелавам такова извисяване! А по отношение на класическия рок през последните години Muse са абсолютният Еверест. Точка.