Оказахме се на Тройката (Бургаския бивш? централен площад) в полунощ - аз и приятели, които никога не са я виждали - нито преди, нито след разните реконструкции. Което може би е важно.
Първо вървяхме по Главната и се мъчихме да изчислим какъв процент от "луничките" по земята вече не светят. Спомних си как миналата пролет с прискърбие установих, че и фонтанчетата на главната не фонтанират и китовете сякаш се мятат на сухо по плочките. Хилавата ми надежда, че още не са ги пуснали, защото е началото на май, съвсем посърна, когато положението не се промени особено и през лятото.
Та вървяхме ние по Главната и изведнъж се оказахме сред гигантско празно пространство - като въшки на голо теме.



Вървим, мълчим... Неуютно.
И един приятел отронва:  "Като в мол".
И аз го поправям: "Като в моУ".
Ние сме стари хора. Не ходим много на моУ. Щото... Ясно защо. Кухотевина.



А после и това:


Онзи приятел дълбоко се замисли и в силно затруднение промълви:

- Някак си... като военно гробище в мола...

И аз, автоматично:

- В моУа...




Имаше предвид тези издигнати, облицовани с камък и напълнени с пръст и трева паралелепипеди с побити осветителни тела, излъчващи забиваща се в мозъка светлина. Плюс обезобразените дървета, които стърчаха като черни ръце от филм на ужасите.

И сега на другия ден, в най-горещото време - 27 градуса въпреки деветнайстото число на април - пресичам това голо, напечено пространство и си мисля, че все пак е само 27 градуса, през нощта и сутринта е било студено и въобще не е като да пресичаш през юли, когато и нощем камъните парят.



Добре, знам, че орязването на дърветата сто процента е в тяхна полза и че някога, някога, толкова някога, че може би моето поколение няма да го види, и те ще се раззеленят, и скромното количество новопосадени фиданки ще поотраснат, но засега това е положението.
Ето ги гробовете на светло:



И дървените подиуми, които сякаш са се настанили там за постоянно:



И фонтаните, които предвидливо са направени с лъскав камък - за в случай, че не фонтанират като своите събратя по-долу - пак да изглеждат мокри:





И сега нещото, което ме разстрои най-много. Вижда се на снимката Пред сградата. Ако човек не иска да върви през този плац, а по страничната алея, ще се блъсне в това сиво съоръжение - купола над подземната улица. Ето и от другата страна на площада:


Не се разсейвайте по сградата, гледайте съоръжението. С него площадът съвсем престава да бъде сърце на града. Превръща се в нещо като разпределителна гара. Лъскава. Ама пак прескачаш релсите.
Практически не можеш да пресечеш площада по права линия. Ако тръгнеш по страничните алеи, ще се блъснеш в това нещо. Ако пък тръгнеш по централната алея - блъскаш се в Альошата.

Не съвсем, всъщност.
Навремето се стигаше директно до него. При демокрацията присъщата бургаска привидна сговорчивост (сигурно има нещо от гърците в нея) измисли това решение: да не махаме паметника, но някак да го отградим с тези дървовидни храсти (или храстовидни дървета). Ужким е там, ама и го няма. И вълкът сит, и агнето цяло. И сега Альошата изскача от храсталака. Плюс, че след тази реконструкция са намерили за адски удачно да турят и табелата за ОПРР (Европейска програма за регионално развитие) на най-централно място.
Всичко това абсолютно ми прилича на комсомолско мероприятие - празен площад за митинги, подиуми за важните махащи лица, помпозност, лъскавиня и безмислие. Въобще не говоря, че скоро този площад ще заприлича на кладенец, ограден от високите сгради, които следобед скриват слънцето.
Мъка.
Да топнем крачета в ледената вода за утешение.




А през нощта заваля и температурите паднаха с двайсет градуса.







Дъждовната вода може да прекара всеки твърд и горчив залък.