Част 1: Под знака на водата

Първите пет дни на месец май 2014 прекарах с групата на Мария Дамянова в района на Кърджали. Екскурзията бе осъществена с бусче за 20 души и премина изключително успешно, тъй като повечето места бяха нови и интересни за нас, пък и случихме на топло и почти безвалежно време, докато в Софийско е било почти нон стоп мокро и с полузимни температури...
На 1 май първата ни спирка (от 11 до 12 ч.) бе тракийската гробница до с. Александрово, Хасковско. Това цвете в градинката пред нея привлече погледите ни:



Влязохме да разгледаме музея, открит през 2009, с копие на гробницата (градежът може и да е едно към едно, но рисунките са твърде грубовати), заобиколено с големи фотоси на оригиналните стенописи (за моя радост):





След това минахме отзад и се изкатерихме на същинската могила, за да надзърнем към околността:


С бусчето продължихме към Хасково и съвсем скоро направихме втората спирка: църквата в с. Узунджово:



Известна с това, че няколко пъти е сменяла предназначението си, ту като църква, ту като джамия, сградата съчетала елементи от няколко традиции...



В момента има голям дървен иконостас, нова вътрешна зография, цветни витражи на прозорците и много симпатичен надпис при входа - "Снимането разрешено" - илюстриращ явно царящия там дух на толерантност :)





Наскоро разкритият средновековен арабски надпис на северозападната фасада - жалко, че не намерих някъде цитирано значението му...



Камбанарията в двора:



Към 12:30 ч. поехме към Хасково, където паркирахме под парка и се качихме до рекордната статуя на Пресвета Богородица:



После се изкатерихме на близката висока камбанария, за още панорамни гледки...



--- сред които в парка под нас бе и също така рекордно високият пилон с националното знаме, което едвам-едвам се повдигаше от лекия вятър...



Разходката в Хасково приключи с гощаване с местните банички - гюзлемета, които получиха всеобщо одобрение. Към два и нещо следобед продължихме към с. Бели пласт и спряхме да разгледаме известните каменни гъби:





Там пощъкахме на воля, а някои си направиха сериозни фотосесии...







Към три и нещо продължихме към Кърджали и решихме да се отбием и до Перперикон. През това време обаче дъждът най-сетне ни настигна и макар че не ни попречи да изприпкаме като поклонници нагоре по грамадните стъпала и да налазим всичките разкрити нива на града, там си бях прибрала фотото на сухо...

Към 18:30 ч. (с порядъчно мокри крака) паркирахме в с.Звезделина и се запътихме към брега на язовир Студен кладенец, където ни посрещнаха лодките на домакините ни от вила "Средна Арда". Първото плаване не мина без премеждия: поради повишеното ниво на язовира трябвало да сменят удобното за акостиране място с един участък, пълен с изхвърлени от водата боклуци (не, нямах желание да ги снимам). Въпреки това качването без нагазване в тинята не беше леко, а като капак моторът на лодката (№3), в която се паднах аз, отказа да заработи и се наложи №1 (с прикачена №2) да дойде да ни вози - така се получи нашият тримаран, към който почти се привързахме впоследствие. Първата вечер, обаче, след като поседяхме половин час с багажите на мокрите пейки, можехме да съперничим на кънтри групата "Прогизнали дупета"! Затова се изсипахме във вилата с доста понижен дух. За щастие домакинята Катя бе напалила печката и бързо се стоплихме, а впоследствие изсушихме всичко. В уютната обстановка на ресторанта, подреден в битов стил и украсен с ловджийски трофеи, групата се отдаде на наздравици и хапване на салати, прясна изпържена риба, домашни десерти, че дори и няколко хорца извъртяхме.

Утрото на 2 май бе по-обещаващо: мъглите се вдигаха над отсрещните хълмове, а лодките ни чакаха на понтона за поредното отплаване:



В с. Звезделина ни чакаше нашият бус, за да ни откара до съседното село Широко поле и оттам - малко нагоре по пътя към крепостта Моняк. Към 9:30 ч. паркирахме возилото и продължихме пеш към върха, а времето стремително се подобряваше. Бял мак покрай пътя, новост за мен:



Колкото повече се изкачвахме, толкова по-панорамни ставаха гледките към язовир Студен кладенец:



След час и нещо стигнахме до първите високи зидове от крепостта Моняк:





Гледките към язовира бяха опияняващи - Кърджали се белееше в далечината на запад:





На югозапад в язовира се вливат "млечните" води на р. Върбица, а вдясно зад нея е другата крепост, Вишеград (която първоначално бе в плана ни, но впоследствие отпадна):





Ярките жълтуги из крепостта Моняк:



Отново поглед към Кърджали, над високата западна стена на крепостта Моняк:





А малко по на юг - известният въжен мост, свързващ с. Лисиците със северния бряг на язовира:



И една скална цепнатина току под краката ни:







Вече сме на върха! Под нас, на североизток, се разкрива чудната гледка към с. Широко поле и "нашето" с. Звезделина отсреща:



Отново въженият мост над яз. Студен кладенец:



Поглед към язовира на изток - "нашата" вила е в левия залив, в далечината се вижда и островчето. Отдясно пък са бреговете на ловното стопанство, покрай които ще се возим с лодките същата вечер...



На върха на крепостта Моняк:





След като се порадвахме на гледките, слязохме обратно до буса (цялата разходка ни отне 2:20 ч.). Оттам по шосето минахме от южната страна на с. Широко поле, докъдето стига пътят. След това поехме пеша към изкусителния въжен мост. Ето колко стръмно се извисява Моняк, гледан от юг:



За около 20 мин. стигнахме моста. Дължината му е 260 м!





Крепостта Моняк откъм въжения мост:



Естествено, минахме по него:



И естествено, всички се снимахме там - вкл. и моя милост:



А водачката Маша полази на съседния камък, за да ни снима на моста:



Нямахме време да ходим до селото, та след кратка почивка се върнахме обратно. Като пресичахме жп линията, изчакахме да мине влакът:



И отново с буса - до "нашия" залив край с. Звезделина, където ни чакаше тримаранът (13:50 ч.)



Натоварихме се и поехме, вече като печени мореплаватели. При такова хубаво време дори аз се осмелих да снимам!





Следобед ни предстоеше разходка около скалите на северния бряг, покрай които минавахме всеки път с лодките:



Домакинът ни Стоян обясни, че из тях гнездят черни щъркели, египетски лешояди и др.





Интересният скален мост, недалеч от брега:



Ето я и жп спирката "Средна Арда" :









Поглед назад към Моняк и споменатите скали (вдясно):



Дори успях да снимам един щъркел в полет...







Като пристигнахме във вилата, имахме 30 мин. за обяд - някои опитаха местната рибена чорба, други вече бяха обядвали със сандвичи при моста и пиха по една бира. След което, в 15 ч., Стоян ни поведе на пешеходната обиколка покрай скалите.
Първо излязохме на жп линията и тръгнахме по нея на запад. Пред спирката има хубава асма:



Погледи към язовира и маковете покрай пътя:





След минути стигнахме до първата (за нас) скала с издълбани тракийски трапецовидни ниши:




А малко по-нататък - едно гиздаво водопадче:



На колко ли места линията е прокарвана така през скалите?



Все още в ниското, до пътеката подминахме това алианско (алевийско) теке:



След което завихме на север и започнахме да се изкачваме покрай "смешните" скали:





По-нагоре пътеката навлезе в гора и след около час стигнахме до тези  "луксозни" ловджийски беседки:



След кратка почивка продължихме по стръмната пътека нагоре в гората и след 15 мин бяхме пред пещерата на "митничаря" (според легендата, в нея се криел разбойник, който по време на Узунджовския панаир причаквал търговците и им вземал "мито"):



Влизането вътре става по една паянтова стълба:





И цветни стени си има това скривалище!











Поглед от пещерата към язовира:



След като слязохме обратно по страховитата стълба, на връщане завихме надясно (на запад) и скоро излязохме на билото:



Нямахме време да се качим на самия връх (вдясно на снимката), но нейсе. Тук водачът ни Стоян изчаква да се събере групата:


Част от обитателите на скалите - високо в полет...



На юг - примамливият "връх", чието име забравих - от другата страна на язовира (вероятно част от Стръмни рид):





Оттук нататък щяхме да се спускаме покрай тези невероятни скални образувания...





Язовирът и отново - стратегическата височина Моняк:













Малко по-надолу вляво под нас Стоян ни посочи входа на бункер от времето на студената война...



И няколко скални "чудовища"...









Ето ни и пред скалния мост:







И още надолу...



Маша отново е кацнала на скаличка!









Вече сме над жп линията! А отзад пак е Моняк:


И една малка скална халка над нас:



На връщане ни се наложи да минем през тъмния тунел...



Към 18:30, поуморени, се прибрахме във вилата. Предстоеше ни обещаната разходка с лодка навътре (на изток) в язовира - поради забавянето тя бе скъсена, но все пак не я пропуснахме (от 18:50 до 20:45 ч.). Покрай бреговете на ловното стопанство наистина видяхме доста сърни и елени, но поради клатенето на лодката беше трудно да се фокусират...



За заливите на птиците обаче нямаше верме и като завихме покрай островчето, поехме обратно към вилата във вечерния здрач...



Освен приятната вечеря, като се стъмни този път имахме удоволствието да наблюдаваме звездите от понтона пред вилата. Беше прекрасно!

Следва продължение...

Споменът от него ще те гложди да го продължиш. Огромна като площ е Източната Родопа, а тайнствата, които крие нямат край. Като разгледах снимките, повечето от които съм помествал и аз, така ми се приходи отново натам, че две не видим.