Постинг
08.08.2011 18:30 -
Два опита за преход от Вакарел до Долни Пасарел – или за пътя и целта
Автор: rumyeah
Категория: Туризъм
Прочетен: 5214 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 01.09.2012 16:49
Прочетен: 5214 Коментари: 1 Гласове:
2
Последна промяна: 01.09.2012 16:49
През лятото нашата туристическа група се поразпилява по морета и семейни забавления, затова в края на юли се намерихме само две желаещи за неделна разходка. Приятелката ми Рени отдавна си беше наумила да преминем пеш от Вакарел до Долни Пасарел, но все не идваше ред на това начинание, пък и останалите все казваха, че ще се загубим или преуморим... И ето че този път решихме двете да се пробваме, пък каквото ще да става.
Сутринта на 31 юли взехме пловдивския влак и се изсулихме на гара Вакарел към 9 и 15. Работещите там ни упътиха да следваме линията на влака, отиваща до мина Чукурово – така поехме по шосето покрай нея, пресякохме магистралата и се отправихме към Костадинкино, опитвайки узрелите джанки и къпини наоколо. Минахме покрай тази интересна къщичка:
В селото си наляхме вода и се отправихме към близкия параклис на връх Китка, откъдето се насладихме на чудесна панорама във всички посоки.
Посетителите там ни упътиха накъде да вървим - това е поглед в нашата посока (в далечината вдясно се вижда част от мината и Витоша).
Полека-лека се отправихме към с. Габра. Обядвахме под едно дърво малко преди шосето, което води към яз. Искър и за което ни бяха предупредили, че е затворено в момента. Наоколо има ръжени ниви:
После се изкачихме по черния път западно от селото...
... и слязохме до близкия гьол, около който не липсваха рибари. Там има голям нос с къщичка и кей отпред:
Оттам трябваше да се изкачим на север през откритата мина и да хванем горския път за с. Долни Пасарел. Следвайки посоката, пресякохме крайчеца на мината и подминахме още няколко малки гьолчета, които ми се сториха доста живописни (най-вече заради водната растителност):
После пътят ни продължи на запад. Вече нямаше кого да питаме и за жалост не срещнахме нито табела, нито маркировка, но смятахме, че щом посоката ни е правилна, можем да вървим смело напред. Времето беше много приятно – почти хладно за сезона, така че дългото ходене по открито до момента не ни беше изтощило, а като се озовахме на шарена сянка, ни стана още по-хубаво! Походихме, що походихме, и стигнахме някакво ловджийско заслонче, направено явно с голям мерак, и с чешма пред него.
За жалост оттам насетне нашият ясен черен път се превърна в два бледи коловоза, които след малко повече от половин час съвсем се изгубиха сред горската шума и трева.
Повъртяхме се наоколо, имаше и други подобни коловози, но всички се губеха след няколко десетки метра, а вече беше минало 16:30. Щеше да е неразумно да продължим без път, без да познаваме местостта – в такива случаи обикновено се налага да се преодоляват неприятни терени (а приятелката ми все пак е доста по-възрастна и това би било мъчително за нея). Затова решихме да се върнем назад – и забързахме обратно към заслона, а после към езерцето с рибарите. Подминавайки множеството разклонения на черния път, умувахме къде е можело да тръгнем и да нацелим това, което ни трябва.... Така успяхме малко да се отклоним и се озовахме откъм другия край на езерото.
За наш късмет, там дори се уредихме с по една студена бира – доста ободряваща след близо 10 часа ходене!
Без да се бавим, поехме към с. Габра – едни деца ни взеха с колата си по пътя и ни оставиха на центъра. Там вече бяхме изпуснали маршрутката за София, затова не ни оставаше нищо друго, освен да поемем по шосето за Нови хан и да разчитаме на стоп. Малко преди да се здрачи напълно, ни провървя и един великодушен човек ни качи. Това е поглед към селото малко преди залез.
И двете бяхме много доволни от приключението, макар и уморени. От гледна точка на разума следваше да се чувстваме доста глупаво – тръгваме, без да имаме представа за местността, без GPS и с карта на Лозенска планина, която покрива половината ни маршрут, и то без да отразява всичките пътища по него... Но самото изживяване беше много приятно – във всеки един момент се наслаждавахме на природните гледки и на свежия въздух, затова не ни пукаше особено, че сме щури... Премервайки на кантара удоволствието от пътя и неудовлетворението от непостигането на целта, първото натежа значително повече :)
И все пак, явно червейчето е продължавало да ни гризе, защото след няколко дни Рени ми се обади и предложи да опитаме пак същия маршрут. Пуснах съобщение до групата, като не очаквах някой да се навие да дойде с нас, но този път се събрахме цели осем души - в неделя, 7 август. Тръгнахме със същия влак, пихме кафе на гарата във Вакарел и поехме напред. От Костадинкино поехме направо за мина "Чукурово" и този път не се отбихме до параклиса на вр. Китка. Обядвахме под същото дърво близо до шосето и местните хора, отбили се там, ни препоръчаха да минем през селото, а не покрай гьола. Затова се спуснахме по шосето до центъра на Габра (където дори пийнахме бира, а две от дамите в компанията се отказаха да продължат с нас и се ориентираха към прибиране). Останалите шестима хванахме пътя през откритата мина:
За съжаление този път августовските горещини си бяха възвърнали владенията и докато пресичахме полупустинния пейзаж, жегата започна да ни изтощава още по пладне. Но гледките все пак ме очароваха:
Мината е доста голяма: приличните на буболечки машини всъщност са огромни!
Това непознато растение много ми хареса:
За наш късмет обаче този път излязохме точно на пътя за Долни Пасарел.
Не помня да съм се радвала толкова много на указателна табела!
Имаше дори една-две мацнати сини маркировки в гората. Отново наближаваше късен следобед и отново не знаехме колко точно ни остава, но поне бяхме на прав път! Само дето бяхме посвършили водата... Скоро маркировката стана червена и много подробна, а двама души, срещнати по пътя, ни увериха, че ни остават още 8 км.
Полека-лека напредвахме в гората, после минахме по откритата част на билото, слънцето светеше срещу нас и гледките ставаха все по-познати:
А Витоша се изправяше съвсем под носовете ни!
Умълчани и жадни, минахме последния час от този иначе толкова приятен маршрут, който ни отне общо 10 часа (заедно с почивките, естествено). На снимката тук вдясно отзад са склоновете на Плана - малко над Долни Пасарел.
Скоро утолихме жаждата и се метнахме на тройката за София. Този път целта беше постигната и разумът можеше да тържествува... Научихме доста, минахме през някои нови места, напълнихме си душите, както се полага...
И все пак, за мен удоволствието от първия, неуспешен опит, си остана по-голямо :)
Сутринта на 31 юли взехме пловдивския влак и се изсулихме на гара Вакарел към 9 и 15. Работещите там ни упътиха да следваме линията на влака, отиваща до мина Чукурово – така поехме по шосето покрай нея, пресякохме магистралата и се отправихме към Костадинкино, опитвайки узрелите джанки и къпини наоколо. Минахме покрай тази интересна къщичка:
В селото си наляхме вода и се отправихме към близкия параклис на връх Китка, откъдето се насладихме на чудесна панорама във всички посоки.
Посетителите там ни упътиха накъде да вървим - това е поглед в нашата посока (в далечината вдясно се вижда част от мината и Витоша).
Полека-лека се отправихме към с. Габра. Обядвахме под едно дърво малко преди шосето, което води към яз. Искър и за което ни бяха предупредили, че е затворено в момента. Наоколо има ръжени ниви:
После се изкачихме по черния път западно от селото...
... и слязохме до близкия гьол, около който не липсваха рибари. Там има голям нос с къщичка и кей отпред:
Оттам трябваше да се изкачим на север през откритата мина и да хванем горския път за с. Долни Пасарел. Следвайки посоката, пресякохме крайчеца на мината и подминахме още няколко малки гьолчета, които ми се сториха доста живописни (най-вече заради водната растителност):
После пътят ни продължи на запад. Вече нямаше кого да питаме и за жалост не срещнахме нито табела, нито маркировка, но смятахме, че щом посоката ни е правилна, можем да вървим смело напред. Времето беше много приятно – почти хладно за сезона, така че дългото ходене по открито до момента не ни беше изтощило, а като се озовахме на шарена сянка, ни стана още по-хубаво! Походихме, що походихме, и стигнахме някакво ловджийско заслонче, направено явно с голям мерак, и с чешма пред него.
За жалост оттам насетне нашият ясен черен път се превърна в два бледи коловоза, които след малко повече от половин час съвсем се изгубиха сред горската шума и трева.
Повъртяхме се наоколо, имаше и други подобни коловози, но всички се губеха след няколко десетки метра, а вече беше минало 16:30. Щеше да е неразумно да продължим без път, без да познаваме местостта – в такива случаи обикновено се налага да се преодоляват неприятни терени (а приятелката ми все пак е доста по-възрастна и това би било мъчително за нея). Затова решихме да се върнем назад – и забързахме обратно към заслона, а после към езерцето с рибарите. Подминавайки множеството разклонения на черния път, умувахме къде е можело да тръгнем и да нацелим това, което ни трябва.... Така успяхме малко да се отклоним и се озовахме откъм другия край на езерото.
За наш късмет, там дори се уредихме с по една студена бира – доста ободряваща след близо 10 часа ходене!
Без да се бавим, поехме към с. Габра – едни деца ни взеха с колата си по пътя и ни оставиха на центъра. Там вече бяхме изпуснали маршрутката за София, затова не ни оставаше нищо друго, освен да поемем по шосето за Нови хан и да разчитаме на стоп. Малко преди да се здрачи напълно, ни провървя и един великодушен човек ни качи. Това е поглед към селото малко преди залез.
И двете бяхме много доволни от приключението, макар и уморени. От гледна точка на разума следваше да се чувстваме доста глупаво – тръгваме, без да имаме представа за местността, без GPS и с карта на Лозенска планина, която покрива половината ни маршрут, и то без да отразява всичките пътища по него... Но самото изживяване беше много приятно – във всеки един момент се наслаждавахме на природните гледки и на свежия въздух, затова не ни пукаше особено, че сме щури... Премервайки на кантара удоволствието от пътя и неудовлетворението от непостигането на целта, първото натежа значително повече :)
И все пак, явно червейчето е продължавало да ни гризе, защото след няколко дни Рени ми се обади и предложи да опитаме пак същия маршрут. Пуснах съобщение до групата, като не очаквах някой да се навие да дойде с нас, но този път се събрахме цели осем души - в неделя, 7 август. Тръгнахме със същия влак, пихме кафе на гарата във Вакарел и поехме напред. От Костадинкино поехме направо за мина "Чукурово" и този път не се отбихме до параклиса на вр. Китка. Обядвахме под същото дърво близо до шосето и местните хора, отбили се там, ни препоръчаха да минем през селото, а не покрай гьола. Затова се спуснахме по шосето до центъра на Габра (където дори пийнахме бира, а две от дамите в компанията се отказаха да продължат с нас и се ориентираха към прибиране). Останалите шестима хванахме пътя през откритата мина:
За съжаление този път августовските горещини си бяха възвърнали владенията и докато пресичахме полупустинния пейзаж, жегата започна да ни изтощава още по пладне. Но гледките все пак ме очароваха:
Мината е доста голяма: приличните на буболечки машини всъщност са огромни!
Това непознато растение много ми хареса:
За наш късмет обаче този път излязохме точно на пътя за Долни Пасарел.
Не помня да съм се радвала толкова много на указателна табела!
Имаше дори една-две мацнати сини маркировки в гората. Отново наближаваше късен следобед и отново не знаехме колко точно ни остава, но поне бяхме на прав път! Само дето бяхме посвършили водата... Скоро маркировката стана червена и много подробна, а двама души, срещнати по пътя, ни увериха, че ни остават още 8 км.
Полека-лека напредвахме в гората, после минахме по откритата част на билото, слънцето светеше срещу нас и гледките ставаха все по-познати:
А Витоша се изправяше съвсем под носовете ни!
Умълчани и жадни, минахме последния час от този иначе толкова приятен маршрут, който ни отне общо 10 часа (заедно с почивките, естествено). На снимката тук вдясно отзад са склоновете на Плана - малко над Долни Пасарел.
Скоро утолихме жаждата и се метнахме на тройката за София. Този път целта беше постигната и разумът можеше да тържествува... Научихме доста, минахме през някои нови места, напълнихме си душите, както се полага...
И все пак, за мен удоволствието от първия, неуспешен опит, си остана по-голямо :)
Следващ постинг
Предишен постинг